Има ли други две професии като лекарската и преводаческата, които да се борят директно с наложените от Бога проклятия върху човешкия род? Защото, нека не се лъжем — колкото болестите и смъртта са проклятия, толкова и неизброимото число езици, за които всяка нация милее и които всяка нация тачи, са проклятие. Проклятието от Вавилон.
В милостта си Бог дава лекари и преводачи, които да облекчават страданието. Неспособността да споделиш съкровените си мисли с човек, когото харесваш или с когото те свързва случаят или нуждата, е страдание. Отвъд ръкомаханията на дивака за вода, хляб и прочее насъщности, не можем да споделим с чуждоезичния нам онова, което вълнува душата ни. На това му казвам разединение. При конфликт, това е и капан, в който безсилието ни да намерим компромис и помирение, да обясним, е отчайващо. Нужен е преводач, който да обясни мислите и на двете страни. Не думите, а мислите. Различните езици не винаги говорят за коренно различно мислене, но често пъти различието в езиците прикрива едно дълбоко различие в начина на светоусещане, в мирогледа. И това бива заложено от Бога при случката в Сенаарската земя. Човешкият уклон да си „печелим име“ и да претендираме за самостоятелност в духовната сфера („нека си построим кула, която да стига до небето“) водят до това, както иронично се изразява в този случай Петокнижието, Бог да „слезе от небето да види града и кулата“ — е, да, колкото и високи да сме, Бог винаги трябва да „слиза при нас“. Няма да коментирам дали това е унизително за нас. За някои със сигурност е и ще си остане такова. Няма да коментирам и дали размножаването на езиците и последвалото объркване е също унизителна за човешкия род постъпка на Бога. Аз лично съм убеден в обратното, но човек трябва дълго да размишлява и много чужди, здрави размисли да е прочел преди да коментира това. Просто нещата са в съвсем друга плоскост. Онези, които са възмутени и скандализирани от реакцията на Бог в Двуречието преди хиляди години, поне за мен изглежда доказват, че еволюция в мирогледа на Човек няма. „Откъде-накъде Той...“ може да се преведе като „ние можем и без Него да се справим“, т.е. „да стигнем до небето“, макар и за някои това да изглежда безумна парафраза. Така или иначе, хубавото е, че Бог не оставя наказаните без лек. Дава им лекари, т.е. преводачи. Това са хората, чиито умове възвират, докато се опитват да накарат нечия душа-език (кой ще каже къде свършва едното и почва другото) да проговори на някой друг душа-език.
Колко души има в такъв случай преводачът?
Ок, нека погледнем сега нещата от съвсем друга страна, а именно тази — „И Господ каза: Ето, един народ са и всички имат един език; и това е само началото на тяхната дейност; и вече няма да им бъде невъзможно нищо, което биха намислили да правят. Елате, да слезем и там да разбъркаме езика им, така че един на друг да не разбират езика си. Така Господ ги разпръсна оттам по лицето на цялата земя и престанаха да градят града“ (превод на Верен).
Стъписващо. Излиза, че Бог не стои зад всяко обединение, колкото и обещаващи перспективи да има то. „Няма да им бъде невъзможно нищо“ звучи фантастично, почти толкова, колкото е и откровение от устата на самия Бог спрямо едни хора, които са вече дамгосани с немощ след грехопадението. Какъв ли е бил тогава потенциалът на Адам? А какъв ли ще бъде нашият във вечността? Но това е друга тема, да се върнем в Сенаар. Нека облека достолепната тога на адвокат на дявола (той винаги внушава респект и винаги играе доброто ченге, само че само играе, той винаги само играе) — „Ок, значи човек може всичко. Не го казах аз, каза го יהוה и вие добре го разбрахте. Защо му трябваше тогава да се противопоставя на този чудесен проект? И то брутално. Да им беше обяснил съображенията си. Да бяха намерили компромис. Трябваше ли да се стига до разделение и разотиване? Нима не сме всички за разбирателство, единство и просперитет? Какво толкова? Една кула! Добре, съгласен съм, че малко с приказките попрекалиха там за дето щяла да стига до небето, ама и יהוה излезе един докачлив! Удари го на чест (и слава). И сега какво? Неразбирателства, разделение, напрежения, конфликти, подклаждане на различията, които очевидно отслабват човечеството — да, отслабват го! Нали именно това целеше акта на размножаването на езиците в Сенаар? Да се отслаби едно твърде единно по вкуса на онзи горе човечество. Не знам, не знам, вие сами съдете колко струва тоя мит...“.
В действителност самият разказ не дава апологетичен ключ към това как да извадим Бог от неловката роля на trouble-fête. Текстът сбито ни информира за случката и за мотивите на строящите кулата и на Бог, който осуетява проекта. Прави го, защото по думите му след този успешен проект „няма да им бъде невъзможно нищо“. Нека пак си позволя парафраза — „Ах, тези палавници! Това, дето го дробят в момента ще ни се струва песен един ден, ако ги оставя сега да се големеят. Отсега ги виждам на какво са способни. Я по-добре да пресека завинаги тази опасна игра... за тяхно добро“. На това аз му викам яка парафраза. Особено краят! Няма как да се извлече това от брутния текст на Битие.
Нужна е пер(ретро?)спективата на Новия Завет. В него се твърди, че Богът на Стария Завет жертва себе си. За кого и за какво всеки може (и трябва) там да прочете. В случая интересното е, че Новият Завет хвърля нова светлина върху Бога от Стария Завет. Не обезателно върху постъпките му! Но определено върху характера на този Бог, върху мотивите му. Едно е да слушаш някого нещо да ти нарежда. Друго е, ако знаеш, че този някой примерно е станал рано тази сутрин, отишъл е за продукти и на закуска ти е поднесъл палачинки със сироп от клен. Просто в такъв случай се заслушваш в думите му по по-различен начин, независимо какво ти казва. Той е доказал отношението си към теб и сега не е нужно да дообяснява и защитава от всички страни онова, което казва. Казващият придобива по-съществен обем от казваното и това се отразява на начина, по който го слушаш. То не е вече чуждо и далечно, защото идва от устата на правещия палачинки. Т.е. уважението към постъпката му променя отношението ти към думите му, каквито и да са те, колкото и на пръв поглед необясними да са те, скандални дори. Общо взето самият Христос оправдава всичките си скандални изказвания не толкова с необорима логика, колкото с необорения факт на Възкресението. Да, Новият Завет променя перспективата и спрямо случката в Сенаарската земя — от какво точно ни е предпазил Бог с това наказание? Може само да се спекулира. И ще спекулирам. По заобиколен начин. Ако (пожертвалият себе си) Бог е трябвало такава драстична мярка да приложи спрямо хората, то белята иначе е щяла да бъде наистина голяма. С други думи всичките неразбирателства, войни, подозрения и въобще вражди между разделените на народи и кланове човеци изглежда са си стрували предвид онова, което само Той (пожертвалият себе си) е виждал като опасност, имайки перфектния птичи поглед. Умът ми не го побира. Затова и текстът в Битие е сигурно толкова лаконичен. Защото понякога откровението не идва с думи. Най-трудните, най-тайни, най-царствени откровения идват с опознаването, което е отвъд думите. А опознаването на Бога от Сенаар стана след като мъдреците от Сенаар дойдоха да се поклонят във Витлеем.
В такъв случай преводачът не е по-малко лекар, но размножаването на езиците престава да е толкова наказание и проклятие, колкото a blessing in disguise. Не самò по себе си, а предвид онова, от което ни е опазило. Aux grands maux les grands remèdes. Изглежда човешката гордост, дори впрегната за най-благородни цели, не може и не бива да получава благословия, да не би да узрее до нещо видимо страшно и уродливо.
Да благодарим Богу за всички препятствия и дори унижения по пътя си, за всички затворени врати и пропуснати възможности. Кой знае от какво сме били предпазени!
