За значението на „земя“ [אָרֶץ (aretz)] в Псалм 37:9-11

Изглежда праведният стои много близо до злия, дели ги крачката на гнева, раздразнението и завистта. Ст. 8 казва, че ако човек се поддаде на гняв, раздразнение, неудовлетворение и накрая завист спрямо злите, това ще го доведе до самия него до лоши постъпки, а ст. 9 веднага добавя, че който пък постъпва лошо, ще бъде погубен. Нека онагледим как Давид редува съдбата на едните и другите:

 

Тези, които вършат зло, ще бъдат изтребени,

а онези, които се уповават на Господа, ще наследят земята.

Още малко – и нечестивият ще изчезне,

ще го потърсиш в жилището му, но няма да го намериш,

 а кротките ще наследят земята и ще се радват на много голямо благополучие.

 

Едните са изтребени и дори изчезват безследно (очевидно от земята), а другите наследяват въпросната земя. Но коя е тази „земя“? Обещаната на евреите земя, Ханаан, или земята като цяло?

Нека поговорим за връзката между общото и частното в Божиите обещания. Когато избира Авраам, Бог обещава да му подари земя и потомство и чрез него да благослови „всички земни племена“:

Тогава Господ каза на Аврам: „Излез от отечеството си, измежду рода си и из бащиния си дом, та иди в земята (הָאָרֶץ – ha’aretz), която ще ти покажа. Ще те направя голям народ, ще те благословя, ще прославя името ти и ще бъдеш за благословение. Ще благословя ония, които те благославят, а ще прокълна всеки, който те кълне, и в тебе ще се благославят всички земни племена (מִשְׁפְּחֹת הָאֲדָמָֽה – mishpahot ha’adamah)“. И тъй, Аврам тръгна според както му рече Господ, а Лот тръгна с него. Аврам беше на седемдесет и пет години, когато излезе от Харан. Той взе жена си Сарайя, племенника си Лот, всичкия имот, който бяха спечелили, и хората, които бяха придобили в Харан, та излязоха, за да отидат в Ханаанската земя. И Аврам пропътува земята (בָּאָרֶץ – ba’aretz) до местността Сихем, до дъба Море. В това време ханаанците живееха в земята (בָּאָרֶץ – ba’aretz). И Господ се яви на Аврам и рече: „На твоето потомство ще дам тази земя (הָאָרֶץ – ha’aretz)“. И там той издигна олтар на Господа, който му се яви. (Битие 12:1-3)

…Авраам непременно ще стане велик и силен народ и чрез него ще се благословят всичките народи на земята (גּוֹיֵי הָאָֽרֶץ – goey ha’aretz). (Битие 18:18)

Някои нюанси и скрити смислови препратки, които зависят от структурата и употребата на думите в оригиналния език, могат понякога да се изгубят при превод. За думата „земя“, която се използва многократно в тези пасажи от Битие и в Псалм 37, в оригинала намираме две думи – ha’aretz и ha’adamah. Те се използват често взаимнозаменяемо и означават едновременно както земята, като част от творението на Бога, земната пръст, конкретна земя, населявана от определени народи, така и в частност Обещаната земя, Ханаан. На съвременен иврит ha’aretz обозначава например държавата Израел, откъдето и наименованието на едноименния всекидневник. Когато съвременните израелци казват „земята“, те най-често говорят за земята на Израел, държавата Израел, т.е. за съвременния геополитически наследник на библейското понятие за Обещаната земя. Библейската употреба е по-нюансирана, разбира се, но все пак съвременната употреба не е произволна, а стъпва именно на библейския староеврейски, където ha’aretz означава в огромна част от случаите Обещаната земя.

Прави впечатление синонимната употреба на mishpahot ha’adamah и goey ha’aretz в посочените пасажи от книга Битие, т.е. „земните племена“ и „народите на света“. В първия израз читателят несъмнено ще оцени семантичната препратка към първия човек Adam и земната пръст (adamah)[1]. Т.е. Аврам получава обещанието чрез него да бъде благословен целият човешки род, всички потомци на Адам, всичките племена от хора, създадени от пръст. За самия Аврам и неговите потомци, за всички по-късни читатели на книга Битие това обещание, изречено по този начин, несъмнено е препращало към катастрофата в Градината, когато първите хора от пръст губят близката си връзка с Бога. Това обещание към Аврам не означава, че чрез него и потомците му народите по света ще се радват на богати реколти, здраве, благополучие и мир, а трябва да се разбира в изключително тесния смисъл на повествованието в книга Битие – творение, грехопадение, умножаване на греха, унищожение на мнозинството чрез Потоп, Вавилонско стълпотворение и внезапно… Аврам! Изборът на Аврам и обещанията към него следват непосредствено поредната катастрофа в Сенаар, при Вавилонската кула. Когато ЙХВХ казва, че чрез този конкретен човек и неговата лична съдба и тази на потомството му ще благослови „земните/пръстните племена“, Той препраща към обещанията, изречени на самата Ева – един ден проклятието ще бъде победено, връзката с ЙХВХ ще бъде възстановена.

Един конкретен човек от пръст, един конкретен народ от пръст, една конкретна земя от пръст биват избрани, за да могат всичките човеци от пръст да бъдат благословени, т.е. вече да не са проклети, но да възстановят връзката си с Бога. Всеобщото и мащабното никога не са били „промяна в сценария“, някакъв вид надграждане над частното и конкретното, което бива заместено от нещо по-голямо. Съвсем не, в частното обещание и благословение винаги се е съдържало общото. Една конкретна земя се подарява завинаги по благодат на един конкретен човек и неговото потомство, за да се заяви недвусмислено, че един ден всичката земя и всичките човеци, направени от земя, ще бъдат благословени, а не проклети.

Днес мнозина искат да повярваме, че след като виждаме вече близо 2000 години наченките на всеобщото, частното вече не важи. Все едно да кажем на младоженците, че брачните им халки като знак за принадлежност и даден обет повече не важат и могат да ги свалят, защото са вече женени. Махни конкретния белег на обета си, свали халката си, защото била само символ, и виж как ще реагира половинката ти. Подобна е и реакцията на Бога спрямо тези, които искат да свалят от прободената му ръка халката, на вътрешната страна на която е изрязано името на Израил[2]. Нашето присаждане към питомната маслина[3] е възможно, защото тя е жива, тя продължава да съществува, дори и от нея да са били отсечени клони. Присаждането на диви клони не прави питомната маслина дива или друга, а опитомява дивите клони. Частното благословение прави възможно всеобщото. Когато Павел описва съединяването на евреи и неевреи в един Нов Човек[4], той не говори за заличаване на различните им призвания. Как иначе Откровението на Йоан би говорило за спасените, и то в небесни места, като за „голямо множество, което никой не можеше да изброи, от всеки народ, и от всичките племена, люде и езици, стоящи пред престола и пред Агнето, облечени в бели дрехи“? Защо на прага на вечността и на последната страница от Библията, когато вече няма да има нищо проклето, Словото на Бога продължава да говори за „изцеление на народите“? Очевидно народностната принадлежност не е част от проклетиите на този свят, а от благословенията. Но защо тогава християнската църква се старае да отрече именно на евреите тяхната частна идентичност? Защото сме изгубили разбирането, че частното благословение не е заплаха, а гаранция за всеобщото[5]. Ако Бог не е верен на обещанията си към конкретен пръстен човек и пръстен народ, защо ли би бил верен на обещанията си към всичките „пръстни/земни племена“? ЙХВХ обаче е „верен в малкото“ и поради това сме сигурни, че ще бъде „верен и в многото“[6].

Затова в Битие 18:18 онези, които отначало са наречени „племената пръстни/земни (adamah)“, сега вече биват наричани „народите на земята (ha’aretz)“, сякаш са приобщени към Обещаната земя, сякаш общото се съединява с частното, без да го замести[7].

С това можем да приключим коментара на тези три стиха. Когато в Псалм 37 Давид казва, че „кротките ще наследят земята“, той естествено има предвид „праведния остатък“[8], потомците на Авраам по плът и по дух, които ще наследят завинаги Обещаната земя точно както Бог е обещал на своя приятел Авраам. Когато Исус Христос цитира същите думи в Проповедта на планината[9], той не подвежда слушателите си с някакво предефиниране на думите на Давид и обезсилване на обещанията на Авраам за Ханаанската земя, но потвърждава тези обещания, защото в самите тях се съдържа и обещание за всичките „пръстни/земни племена“. Ако първото е невалидно, второто отпада автоматично.

---

[1] В оригинала букв. „И Господ ЙХВХ образува Adam от пръст от adamah…“

[2] Исая 49:16.

[3] Римляни 11:24

[4] Ефесяни 2:15-22 – цялостната аргументация на Павел ясно описва по-скоро съ-гражданство, съ-граждане, сглобяване, в-граждане и въобще присъединяване на езичниците, отколкото изличаване на призванието на евреите.

[5] За апостол Павел подобно „объркване“ не е безобидно, той го нарича високоумие, надменност или арогантност (виж цялостната аргументация в Римляни 9).

[6] Матей 25:21, 23; Лука 19:17.

[7] Виж Псалм 87; Исая 19:19-25; Захария 8:22,23.

[8] Исая 1:9; 10:22; Езекиил 6:8; Римляни 9:27

[9] Матей 5:5

Амос 9:11-12 и Деяния на апостолите 15:15-17

На първия църковен събор в Ерусалим апостол Яков цитира пророк Амос и го цитира по своеобразен начин. Това пророчество, извадено от своя непосредствен, но и по-широк контекст сред останалите пророчески писания[1], е бил повод за много разногласия. Мнозина смятат, че за апостол Яков това пророчество не описва изпълнението на Божиите обещания спрямо Давид[2], а изграждането на мултиетническата църква, като духовен дом на Бога[3]. Например, според Мартин Мак Геон: „…книгата Деяния на апостолите 15:14-18 ни дава авторитетното, апостолско тълкуване на пророчеството на Амос. Оказва се, че то няма нищо общо с възстановяването на националния Израил, а говори за присъединяването на езичниците към Новозаветната Църква“.

Нека разгледаме отблизо казаното от пророк Амос и от апостол Яков.

Амос 9:11-12

В оня ден ще въздигна падналата Давидова скиния и ще заградя проломите ѝ; ще въздигна развалините ѝ и ще я съградя пак както в древните дни, за да завладеят останалите от Едом и всичките народи, които се наричаха с името Ми, казва Господ, който прави това.

Деяния на апостолите 15:15-17

С това са съгласни и пророческите думи, както е писано:  „След това ще се върна и пак ще въздигна падналата Давидова скиния, и пак ще издигна развалините ѝ, и ще я изправя – за да потърсят Господа останалите от човеците и всичките народи, които се наричат с името Ми, казва Господ, който прави да е известно това от века“.

Първо, Яков не цитира староеврейския текст, а неговия гръцки превод LXX, при това не буквално. Например, въвеждащите думи на пророчеството в цитата на Яков – „След това ще се върна…“ – не присъстват нито на еврейски, нито на гръцки. Освен това, Яков не твърди, че цитира (само) Амос. Затова въвежда цитата с думите: „С това са съгласни и думите на пророците“[4] – множествено число. Яков уточнява от самото начало, че не препраща единствено към Амос, а предава на основата на текста в Амос синтезирано послание от няколко пророчества[5].

Прочее, първият и може би основен въпрос е защо Яков говори за всичките народи, а не за Едом, тоест защо не следва текста от Амос, който цитира. Вторичен, а може би и основен, е въпросът защо и преводачите на LXX са постъпили така много преди апостол Яков и защо той смята превода им за правилен до степен да го цитира в един от най-съдбовните моменти на младата църква? Ако трябва да синтезираме въпроса – каква е връзката между народите и Едом?

Повече от вероятно е самият Амос да е познавал и да е свързвал препратките към Едом в останалите пророци. Едом, тоест Исав, не е случайна фигура в Стария Завет и той добива в пророците знаковост и събирателност. Например цялото пророчество на Авдий е посветено на Едом, което го прави не особено популярно за християните, но то описва есхатологичната развръзка на спора Яков-Исав/Израел-Едом и това очевидно е било много важно за Амос (и за Яков). В Авдий ст.17 наказанието над етническия Едом добива универсалност и бива отнесено също към всичките народи, а в края на пророчеството тази универсалност е пълна и окончателна (ст.21). Едом въплъщава народите и отношението на יהוה към Едом е и неговото отношение към всичките народи, над които Той разпростира в крайна сметка царството си (ст. 21). Едом е преобраз на народите и в този преобраз има събирателност, която не е непозната и на други пророци[6].

Прочее, преводачите на LXX следват някаква интертекстуална логика, която не е чужда на самите пророци, и апостол Яков следва същата традиция.

Второ, защо в Амос се говори по-скоро за наказание, а в LXX и в Деяния 15 – по-скоро за благословение? Трябва да отбележим, че самото пророчество на Амос съдържа не само закана за наказание над Едом, но и обещание за благословение. Според ст.12 Израел ще завладее не само Едом, но и много народи, „които се наричат с Божието име“, а според Йоил 2:32 Божието име носи спасение и благословение. За Амос е познавал изреченото от Йоил и пророкува за Израел, който наследява благословение, което се разпростира и върху езичниците, които призовават Божието име[7].

Освен това, преводът на LXX на Амос 9:12 и Захария 8:22 е лексикално изключително сходен, което издава, че преводачите са смятали тези текстове за свързани. Апостол Яков смята същото (защото цитира Амос 9:12 в неговия превод на гръцки - LXX).

Всичко това издава тънката червена линия на есхатологията в Стария Завет, която третира възмездието над народите и тяхното последващо благословение редом със самия Израел. Апостол Яков е наследник и верен продължител на тази есхатологична линия и на интертекстуалността, която откриваме в самите пророци[8].

Трето, Яков очевидно цитира съвсем правилно Духа, който е говорил през Амос и през други пророци. Той синтезира изключително умело в цитата си от Амос посланието на целия Стар Завет като мъдро подбира превода и текста си, въвежда го с уточнението, че цитира много пророци едновременно, и го цитира креативно, но вярно на Старозаветната есхатологична линия.

Нещо повече, Яков не твърди, че всичко това се е изпълнило с присъединяването на езичниците към Църквата чрез кръщение в името на Йешуа от Назарет. Той дори не използва думата „изпълнение“, а „съгласие“[9], с което той въвежда изключително фино разграничение между окончателното изпълнение на пророчествата, към които препраща, и наблюдаваното от първата Църква обръщане на езичниците към Бога на Израел чрез Месията Йешуа.

И това не е всичко, Яков прави още нещо неподправено пророческо и апостолско. Като начало на „цитата“ си, той поставя думите: „След това ще се върна…“ – в Новия Завет обаче има само едно завръщане, това на Исус Христос. Тези думи ги няма нито в оригиналния староеврейски текст на Амос 9:12, нито в неговия превод на гръцки LXX. Тези думи са на апостол Яков и с тях той указва изрично, че окончателното *изпълнение* на този текст от Амос и на свързаните с него текстове от пророците ще се случи при завръщането на Исус, а това, което наблюдават в момента е само *в съгласие* с тези старозаветни текстове, един вид пръв плод, обещание за нещо още по-голямо  при обръщането на самия Израел. Както детайлно обяснява Павел впоследствие в посланието до Римляните 9-11, апостолите са били убедени, че живеят във времената на езичниците (пейоративен старозаветен израз) и че окончателното благословение на всичките народи ще дойде едва *след* благословеното завръщане при Бога на самия еврейски народ.

За апостол Яков и останалите апостоли покаянието на огромни маси езичници не предефинира обещанията на Авраам и завета с Давид (2 Царе 7:10-16), а единствено потвърждава и е в съгласие с пророчествата, които обещават действително завръщане на царската власт в Израел по Давидовата царска линия и благословението на всичките народи, които признаят тази власт под скиптъра на Месия[10].

---

[1] Т.нар. „интертекстуалност“.

[2] Срв. 2 Царе 7:10-12 и Амос 9:11,12 – пророчеството на Амос е непряка, но очевидна препратка към обещанието на יהוה да съгради непоклатим дом на цар Давид. Къде е този дом? Той е една порутена и повалена колиба (סוכה – [sukkah]), контрастът между обещанието, което пророците не са забравили, и текущото състояние на династията е поразително. Вж. сърцераздирателното описание в 4 Царе 25:1-26.

[3] Напр. 1 Петрово 2:5.

[4] λόγοι τῶν προφητῶν – думите на пророците (гр., мн.ч., родителен падеж).

[5] Това прави и Матей, когато казва, че цитира Еремия, но цитира в действителност пророк Захария 11:4-9 (Вж. Мат. 27:6-10).

[6] Виж Езекиил 36:5, Йоил 3:19.

[7] Виж също Захария 8:22.

[8] Йона цитира псалмите, Михей цитира Исая, Данаил цитира Еремия и т.н.

[9] Гр. συμφωνέω [symphoneo].

[10] Вж. Исая 49:14-26; Исая 60; Михей 7:8-20; Еремия 31:10,11; 33:24-26; Езекиил 37:16-28; 39:21-29; Захария 14; Захария 8:22,23 и др.