За значението на „земя“ [אָרֶץ (aretz)] в Псалм 37:9-11

Изглежда праведният стои много близо до злия, дели ги крачката на гнева, раздразнението и завистта. Ст. 8 казва, че ако човек се поддаде на гняв, раздразнение, неудовлетворение и накрая завист спрямо злите, това ще го доведе до самия него до лоши постъпки, а ст. 9 веднага добавя, че който пък постъпва лошо, ще бъде погубен. Нека онагледим как Давид редува съдбата на едните и другите:

 

Тези, които вършат зло, ще бъдат изтребени,

а онези, които се уповават на Господа, ще наследят земята.

Още малко – и нечестивият ще изчезне,

ще го потърсиш в жилището му, но няма да го намериш,

 а кротките ще наследят земята и ще се радват на много голямо благополучие.

 

Едните са изтребени и дори изчезват безследно (очевидно от земята), а другите наследяват въпросната земя. Но коя е тази „земя“? Обещаната на евреите земя, Ханаан, или земята като цяло?

Нека поговорим за връзката между общото и частното в Божиите обещания. Когато избира Авраам, Бог обещава да му подари земя и потомство и чрез него да благослови „всички земни племена“:

Тогава Господ каза на Аврам: „Излез от отечеството си, измежду рода си и из бащиния си дом, та иди в земята (הָאָרֶץ – ha’aretz), която ще ти покажа. Ще те направя голям народ, ще те благословя, ще прославя името ти и ще бъдеш за благословение. Ще благословя ония, които те благославят, а ще прокълна всеки, който те кълне, и в тебе ще се благославят всички земни племена (מִשְׁפְּחֹת הָאֲדָמָֽה – mishpahot ha’adamah)“. И тъй, Аврам тръгна според както му рече Господ, а Лот тръгна с него. Аврам беше на седемдесет и пет години, когато излезе от Харан. Той взе жена си Сарайя, племенника си Лот, всичкия имот, който бяха спечелили, и хората, които бяха придобили в Харан, та излязоха, за да отидат в Ханаанската земя. И Аврам пропътува земята (בָּאָרֶץ – ba’aretz) до местността Сихем, до дъба Море. В това време ханаанците живееха в земята (בָּאָרֶץ – ba’aretz). И Господ се яви на Аврам и рече: „На твоето потомство ще дам тази земя (הָאָרֶץ – ha’aretz)“. И там той издигна олтар на Господа, който му се яви. (Битие 12:1-3)

…Авраам непременно ще стане велик и силен народ и чрез него ще се благословят всичките народи на земята (גּוֹיֵי הָאָֽרֶץ – goey ha’aretz). (Битие 18:18)

Някои нюанси и скрити смислови препратки, които зависят от структурата и употребата на думите в оригиналния език, могат понякога да се изгубят при превод. За думата „земя“, която се използва многократно в тези пасажи от Битие и в Псалм 37, в оригинала намираме две думи – ha’aretz и ha’adamah. Те се използват често взаимнозаменяемо и означават едновременно както земята, като част от творението на Бога, земната пръст, конкретна земя, населявана от определени народи, така и в частност Обещаната земя, Ханаан. На съвременен иврит ha’aretz обозначава например държавата Израел, откъдето и наименованието на едноименния всекидневник. Когато съвременните израелци казват „земята“, те най-често говорят за земята на Израел, държавата Израел, т.е. за съвременния геополитически наследник на библейското понятие за Обещаната земя. Библейската употреба е по-нюансирана, разбира се, но все пак съвременната употреба не е произволна, а стъпва именно на библейския староеврейски, където ha’aretz означава в огромна част от случаите Обещаната земя.

Прави впечатление синонимната употреба на mishpahot ha’adamah и goey ha’aretz в посочените пасажи от книга Битие, т.е. „земните племена“ и „народите на света“. В първия израз читателят несъмнено ще оцени семантичната препратка към първия човек Adam и земната пръст (adamah)[1]. Т.е. Аврам получава обещанието чрез него да бъде благословен целият човешки род, всички потомци на Адам, всичките племена от хора, създадени от пръст. За самия Аврам и неговите потомци, за всички по-късни читатели на книга Битие това обещание, изречено по този начин, несъмнено е препращало към катастрофата в Градината, когато първите хора от пръст губят близката си връзка с Бога. Това обещание към Аврам не означава, че чрез него и потомците му народите по света ще се радват на богати реколти, здраве, благополучие и мир, а трябва да се разбира в изключително тесния смисъл на повествованието в книга Битие – творение, грехопадение, умножаване на греха, унищожение на мнозинството чрез Потоп, Вавилонско стълпотворение и внезапно… Аврам! Изборът на Аврам и обещанията към него следват непосредствено поредната катастрофа в Сенаар, при Вавилонската кула. Когато ЙХВХ казва, че чрез този конкретен човек и неговата лична съдба и тази на потомството му ще благослови „земните/пръстните племена“, Той препраща към обещанията, изречени на самата Ева – един ден проклятието ще бъде победено, връзката с ЙХВХ ще бъде възстановена.

Един конкретен човек от пръст, един конкретен народ от пръст, една конкретна земя от пръст биват избрани, за да могат всичките човеци от пръст да бъдат благословени, т.е. вече да не са проклети, но да възстановят връзката си с Бога. Всеобщото и мащабното никога не са били „промяна в сценария“, някакъв вид надграждане над частното и конкретното, което бива заместено от нещо по-голямо. Съвсем не, в частното обещание и благословение винаги се е съдържало общото. Една конкретна земя се подарява завинаги по благодат на един конкретен човек и неговото потомство, за да се заяви недвусмислено, че един ден всичката земя и всичките човеци, направени от земя, ще бъдат благословени, а не проклети.

Днес мнозина искат да повярваме, че след като виждаме вече близо 2000 години наченките на всеобщото, частното вече не важи. Все едно да кажем на младоженците, че брачните им халки като знак за принадлежност и даден обет повече не важат и могат да ги свалят, защото са вече женени. Махни конкретния белег на обета си, свали халката си, защото била само символ, и виж как ще реагира половинката ти. Подобна е и реакцията на Бога спрямо тези, които искат да свалят от прободената му ръка халката, на вътрешната страна на която е изрязано името на Израил[2]. Нашето присаждане към питомната маслина[3] е възможно, защото тя е жива, тя продължава да съществува, дори и от нея да са били отсечени клони. Присаждането на диви клони не прави питомната маслина дива или друга, а опитомява дивите клони. Частното благословение прави възможно всеобщото. Когато Павел описва съединяването на евреи и неевреи в един Нов Човек[4], той не говори за заличаване на различните им призвания. Как иначе Откровението на Йоан би говорило за спасените, и то в небесни места, като за „голямо множество, което никой не можеше да изброи, от всеки народ, и от всичките племена, люде и езици, стоящи пред престола и пред Агнето, облечени в бели дрехи“? Защо на прага на вечността и на последната страница от Библията, когато вече няма да има нищо проклето, Словото на Бога продължава да говори за „изцеление на народите“? Очевидно народностната принадлежност не е част от проклетиите на този свят, а от благословенията. Но защо тогава християнската църква се старае да отрече именно на евреите тяхната частна идентичност? Защото сме изгубили разбирането, че частното благословение не е заплаха, а гаранция за всеобщото[5]. Ако Бог не е верен на обещанията си към конкретен пръстен човек и пръстен народ, защо ли би бил верен на обещанията си към всичките „пръстни/земни племена“? ЙХВХ обаче е „верен в малкото“ и поради това сме сигурни, че ще бъде „верен и в многото“[6].

Затова в Битие 18:18 онези, които отначало са наречени „племената пръстни/земни (adamah)“, сега вече биват наричани „народите на земята (ha’aretz)“, сякаш са приобщени към Обещаната земя, сякаш общото се съединява с частното, без да го замести[7].

С това можем да приключим коментара на тези три стиха. Когато в Псалм 37 Давид казва, че „кротките ще наследят земята“, той естествено има предвид „праведния остатък“[8], потомците на Авраам по плът и по дух, които ще наследят завинаги Обещаната земя точно както Бог е обещал на своя приятел Авраам. Когато Исус Христос цитира същите думи в Проповедта на планината[9], той не подвежда слушателите си с някакво предефиниране на думите на Давид и обезсилване на обещанията на Авраам за Ханаанската земя, но потвърждава тези обещания, защото в самите тях се съдържа и обещание за всичките „пръстни/земни племена“. Ако първото е невалидно, второто отпада автоматично.

---

[1] В оригинала букв. „И Господ ЙХВХ образува Adam от пръст от adamah…“

[2] Исая 49:16.

[3] Римляни 11:24

[4] Ефесяни 2:15-22 – цялостната аргументация на Павел ясно описва по-скоро съ-гражданство, съ-граждане, сглобяване, в-граждане и въобще присъединяване на езичниците, отколкото изличаване на призванието на евреите.

[5] За апостол Павел подобно „объркване“ не е безобидно, той го нарича високоумие, надменност или арогантност (виж цялостната аргументация в Римляни 9).

[6] Матей 25:21, 23; Лука 19:17.

[7] Виж Псалм 87; Исая 19:19-25; Захария 8:22,23.

[8] Исая 1:9; 10:22; Езекиил 6:8; Римляни 9:27

[9] Матей 5:5

Псалм 40:6 – Масоретският текст ИЛИ/И Септуагинта?

В жертва и приноси Ти нямаш благоволение, отворил си ушите ми; всеизгаряне и принос за грях Ти не си поискал. Тогава рекох: „Ето, дойдох, в свитъка на книгата е писано за мен, драго ми е, Боже мой, да изпълня Твоята воля. Да! Законът Ти е дълбоко в сърцето ми“.

Псалм 40:6-8

Затова Христос, като влиза в света, казва: „Жертва и принос не си поискал, но приготвил си ми тяло; всеизгаряния и приноси за грях не са Ти угодни. Тогава рекох: Ето, дойдох, в свитъка на книгата е писано за мен, да изпълня Твоята воля, о Боже!“.

Евреи 10:5-7

Очевидно е разминаването между цитата от Псалм 40:6 в Посланието до евреите и масоретския текст (МТ), от който се правят и българските преводи на Стария Завет. Кратка справка с превода Септуагинта (LXX) дава повече яснота и потвърждава, че в Евреи се цитира именно преводът на Стария Завет, направен през 3 в. пр. Хр., а не МТ.

Това обаче не обяснява сериозното различие между МТ на староеврейски и превода на LXX на старогръцки в Псалм 40:6.

„…отворил си ушите ми…“ (МТ)          –             „…приготвил си ми тяло…“ (LXX)

Разночтението безпокои най-вече поради факта, че аргументацията в Евреи се крепи на очевидната презумпция на автора, че Псалм 40:6 е месианско пророчество, което се е изпълнило в пожертването на Христовото тяло (10:9,10), описано в превода на LXX като „приготвено“ за жертва. Евентуално различие в основния текст, на който се опира логиката в Евреи 10:5-7, би разклатило цялата аргументация. Очевидни са също така причините, поради които авторът на Посланието до евреите е избрал преводът на LXX, за да изгради аргументацията си – той съвпада с неговия месиански прочит на този текст.

Чисто богословската страна на установената разлика обаче, пряко засяга мисионерското усилие сред познаващите МТ евреи нехристияни. Различието бива неизменно изтъквано от техните антимисионерски организации за уронване на авторитета на Посланието до евреите в частност и на Новия Завет като цяло. Същото важи и за ислямския и всеки друг предубеден прочит на Новия Завет.

Възможностите се свеждат до две в общи линии:
 

а) Преводачите на LXX са ползвали различен първоизточник за Псалм 40 от установения днес в МТ,
б) Преводачите на LXX са ползвали същия първоизточник за Псалм 40 като установения днес в МТ, но са взели преводаческо решение, което според тях е отразявало точно смисъла на оригинала.

Първият вариант е спекулативен, тъй като е невъзможно да бъде потвърден без физическото представяне на хипотетичния и различен от МТ оригинал на староеврейски. Такъв засега не е намерен и хипотезата за съществуването му въз основа на конкретния превод на старогръцки си остава хипотеза.

Остава вариант б). Но какво е накарало преводачите на старогръцки през 3 в. пр. Хр. да преведат „отворил си ушите ми“ с „приготвил си ми тяло“? При това LXX не е дело на ентусиасти или на сектанти – преводът е поръчан, изпълнен, проверен и одобрен най-официално от религиозните юдейски власти по онова време. Защо този превод на Псалм 40:6 е бил одобрен?

Човек е толкова силно впечатлен и смутен от привидното противоречие – преводът е толкова различен от оригинала, че не вижда решението, което просто е „скрито на най-видно място“.

„В жертва и приноси Ти нямаш благоволение, отворил си ушите ми; всеизгаряне и принос за грях Ти не си поискал. Тогава рекох: „Ето, дойдох, в свитъка на книгата е писано за мен, драго ми е, Боже мой, да изпълня Твоята воля. Да! Законът Ти е дълбоко в сърцето ми“.

При обичайния прочит вниманието е естествено привлечено от „проблемния пасаж“. Нека обаче го разгледаме отново и отблизо заедно с останалите ключови моменти в това пророчество.

1. Отварям ухо е идоматичен израз на староеврейски и означава правя послушен (Исая 50:5). Има и вариации – „…приклонете ушите си…“ (Псалм 78:1) в смисъл на послушайте и др. Такъв е и смисълът на увещанието на Исус: „…който има уши да слуша, нека слуша…“. Тоест субектът в Псалм 40:6 казва в действителност Бог ме направи послушен.

2. Някой заявява, че Бог не иска всеизгаряне и принос за грях. Непосредствено след това, казва какво той мисли за това.

Дотук имаме следните елементи:

- Някой твърди, че Бог не благоволява в жертва и приноси, във всеизгаряне и принос за грях,
- Бог е направил този някой послушен,
- Предстои да чуем лично този някой какво мисли.

3. Тогава рекох. Дотук бяха предавани думите на Бога, който не иска жертви (за грях), сега вече чуваме каква е реакцията на този, когото Бог е направил послушен.

4. Той отговаря на Бога: „…дойдох …да изпълня волята Ти“, като казва, че свитъкът на книгата съдържа информация за него, т.е. че идването му е било предречено.

5. Казва също: „…Законът ти е дълбоко в сърцето ми“. Но как може Законът да е дълбоко в сърцето му, когато по Закона се изискват множество жертви, а току-що е казал, че Бог не иска жертви? И как може въобще да изпълни волята на Бога, когато тя е заявена ясно в Закона (поради, което субектът го пази в сърцето си) и едновременно с това противоречи на него? Каква въобще е волята на Бога в случая?

Следователно, ако субектът пази дълбоко в сърцето си Закона (който изисква жертви за грях), а Бог не иска постановените в Закона жертви, но прави послушен някого, който ще изпълни волята Му, то остава само един извод – този някой е бил направен послушен и е дошъл съгласно пророчествата, за да се принесе лично Той в жертва.

Така отворил си ушите ми от масоретския текст се превръща в приготвил си ми тяло в LXX.

Това е класически пример на изключително динамичен и тълкувателен превод, който днес би привлякъл остра критика от привържениците на по-буквалния превод. Остава удивителният въпрос как преводачите на LXX са си позволили тази смелост и още по-важното – че те очевидно са вникнали в тайната на Христа и са отразили това в превода си!

Нека го кажем съвсем ясно – през 3 в. пр. Хр. екип от преводачи решават да предадат най-експлицитно това, което Псалм 40:6 очевидно само загатва. За новозаветните автори техният превод се превръща в любим първоизточник за цитати от Стария Завет. Авторът на Посланието до евреите не се свени да изгради аргументацията си пред самите евреи именно върху този превод, а не върху масоретския текст, и то именно върху Псалм 40:6, където преводът драстично контрастира с масоретския текст. Очевидно не се е притеснявал от евентуално възражение конкретно по този текст.

Нима може да има по-вдъхновен превод от това?

И друго – може ли днес Църквата да цитира за самата себе си Псалм 40:6? Нима тя не е Неговото Тяло? Готова ли е да изпълни и тя волята Му? Готова ли е за саможертва?